ПОТА̀Я, мн. няма, ж. Индив. Поeт. Покой, спокойствие, тишина; потай. Ботев с рог изсвирва в сънена потая. Ек раздвижва неподвижна тишина. В. Марковски, ПЗ, 333. Клон вихър откършва от явор заспал. / Из тая потая на стара Виена, / .. / Бетховен намръщен, въздиша, мечтай. В. Марковски, СМ, 115. В потаен час тоз земен дух подслон намери в мойта стая .. — О, земен дух, .., какво желаеш тук от мен сред тая нощна зла потая? В. Марковски, ПЗ, 37.
ПОТАЯ̀. Вж. п о т а й в а м, п о т а я в а м и п о т а я м.