ПРИДРЯ̀МВАМ и ПРИДРЀМВАМ, -аш, несв.; придрѐмя, -еш, мин. св. придря̀мах, св., непрех. Дремя, задремвам малко, за малко. — Ще ги [убитите] закопаем в най-отдалечения двор — мислеше си той спокойно .. и полуизвърнат към вратите на чертога, душеше продължително и шумно: — Не мирише, добре сме, ще сколасаме. И пак придремваше, гладен и уморен. Й. Вълчев, СКН, 513. Славе Ченов остаря, .., но придреме ли селото, той на чардака излиза и литне свирнята му от Бракаданската махала към Чепърковци. В. Караманчев, ЧЗ, 25. Полека скръстят восъчни ръце, / притворят клепки, сякаш да придремят, / и тихо своя дълъг път поемат / със просветлено от смъртта лице. А. Германов, М, 81.
ПРИДРЯ̀МВА МИ СЕ и ПРИДРЀМВА МИ СЕ несв.; придрѐме ми се св., непрех. Разг. Обхваща ме дрямка, започва да ми се спи; додрямва ми се, доспива ми се. — Беше ми се придрямало, та си полегнах малко! К. Петканов, ОБ, 182. — По едно винце, тогава — прекъсна го кехаята .. — Нищо не трябва, от виното ми се придрямва. Друг път. Б. Несторов, СР, 120. Подир малко време му се придряма и си легна да спи под крушата. П. Берон, БРП, 80. ● Нар.-поет. Д р я м к а м и с е п р и д р я м в а. „Пашо ле, паша ефенди, / .. / от твойте чудни икрами, / сърцето ми се заключи, / и дрямка ми се придряма.“ Нар. пес., СбНУ II, 321.