ПРИЛЍЧИЕ, мн. -ия, ср. 1. Само ед. Съвкупност от установени традиционни норми, изисквания за добро поведение в дадено общество или среда; благоприличие, пристойност. — Митре Мариин, трябва да разберете, че вашето положение на подсъдим не е много завидно. Приличието изисква да мълчите! Елин Пелин, Съч. I, 195. Беше ясно, че публиката го слуша от приличие. Очите на всички посетители шареха встрани от сцената и чакаха третия оратор. Г. Караславов, Избр. съч. IV, 298. Хазяинът мълчи. Адвокатите понякога обичат да пазят приличие. Л. Михайлова, Ж, 147. Дори вицовете, които Методи от време на време пускаше, не прескачаха границите на приличието. А. Гуляшки, ДМС, 100. Христакиев изнесе бутилка вермут и чаши, но Даринка бързаше. Тя отпи от чашата си, колкото за приличие, и стана. Ем. Станев, ИК III, 73.
2. Обикн. мн. Конкретна проява, начин на поведение според установените традиционни норми и изисквания. Той е бил дължен да изпълни обичните приличия, да остави сичко настрана и рабски да слуша какво щат да му заповядат, ако сичко това и да му било твърде неприятно. Г. Караславов, Съч. II, 71. С а р а: — Тъй се е наричала .. красивата еврейка мома в Търново .. Въпреки всякакви приличия и традиции, Александър се венчава с нея. Ив. Вазов, Съч. ХХ, 192. Н и н а: — При все това, аз бих те помолила: майката и бащата трябва да се потачват. В я р а: — Да търпя техните мъдрувания; да слушам техните безсмислици за разни женитби и приличия! Ив. Кирилов, Ж, 39.