ПРЍМЪ̀К, мн. няма, м. Диал. Примъкване, приближаване. Противоп. измък, отмък. Галената дъщеря сядаше там [до огнището] и почваше да дреме. Когато ѝ ставаше студено, тя изговаряше само една дума: — Примък! Чуеха ли тая дума, бащата и майката се втурваха, хващаха я под мишница и я примъкваха по-близо до огъня. А. Каралийчев, СбХ, 101. Нашта дъщеря е млого глязава и не праи нищо. Щом изстине и почва да вика: примък! Нар. прик., СбНУ ХХХVIII, 159.
◊ Измък-примък; примък-измък; отмък-примък. Разг. 1. Употребява се, когато някой се мести, като ту се приближава, ту се отдалечава от нещо. 2. Употребява се за готованец, за мързелив човек.