ПРИПЛА̀КВАМ, -аш, несв.; припла̀ча, -еш, мин. св. припла̀ках, св., непрех. 1. Заплаквам изведнъж и ненадейно или плача от време на време. Детето пошавна .., приплака и протегна ръчички към него. Г. Стоев, ЦЗ, 38. — Де бой де! Виж сега се разцирли пак! — скара ѝ се чичо Кольо. — Ама че жена, брей! Хората тук празник посрещат, тя приплаква! И. Петров, НЛ, 192. Една жена приплака от ярост и болка. А. Дончев, ВР, 274.
2. Обикн. с предл. з а или със следв. изр. със съюз д а. Моля се на някого за нещо, обикн. със слаб, провлечен глас, подобен на плач; примолвам се, хленча. Няколко пъти бях приплаквал на баща си за нови дрехи. Кр. Григоров, ОНУ, 26. Приплаче ли някой за дърва, пращат го, че имало докарани случайно две кола дърва и едната била излишна у някого. Ив. Хаджийски, БДНН I, 151. Акима не ме иска вече. — Ако не иска с добром — открадни я. — Краднах я веднаж, .., ама ми се примоли, приплака и аз я пуснах. Елин Пелин, Съч. II, 78-79. В лозето на един врачански търговец Стоян Грамчев .. изпаднали други трима от четата .. Те приплакали на Стояна да им донесе малко хляб и да ги скрие за няколко деня. З. Стоянов, ХБ, 392.
3. Казвам, изричам с провлечен глас някакво оплакване, окайване, обвинение или под.; оплаквам се, проплаквам. Баба Митра, дошла с последните богомолци, се завайка: — Не думайте, бе люде, не думайте неверни слова .. — Боже, боже, защо черните добрата душа, господ да ви съди — приплакваше тя ту пред едни, ту пред други. М. Смилова, ДСВ, 107. — Ух, божеей, душата ми скоси тоз човек! — приплака баба и се плесна с длан по бедрото. — Че хора ще ти дойдат, бре, човече божи! И. Петров, ЛСГ, 8. А като си пое дъх, приплака диво и уплашено: — Мари хубостнице, мари никаквице! Ти да мърсуваш ли дойде тука, мари! И. Петров, НЛ, 68. Н а й д е н: — Дори да го победя, аз съм победения... Свършено е с мен .. Г е н а (приплаква): — Сине, синко, що думаш? Г. Стоянов, М, 49.
ПРИПЛА̀КВА МИ СЕ несв.; припла̀че ми се св., непрех. Обхваща ме желание да плача; доплаква ми се, приревава ми се. Приплака ми се. Горчиви сълзи ме задушиха, но аз ги притаих мълком. Г. Караславов, Избр. съч. II, 383.