ПРИТО̀МА, мн. няма, ж. Поет. Състояние на отмаляване, слабост, предизвикано от силно любовно преживяване или от усещане за много приятно изживяване; нега, отмала. Сега Лепо се връщаше пак, теглен от сърцето си, вълнуван от спомена на последнята среща .. Шумът на воденицата се чуваше по-близо и по-ясно. Ето покривът ѝ. Сладка притома обезсили Лепо. Елин Пелин, Съч. I, 95. Той [Йордан] я [Рилка] хващаше за раменете, прегръщаше я здраво и след това дълго и ненаситно я целуваше. Тя ту се отпущаше в притома, ту пърхаше в ръцете му като пиле и на целувките отвръщаше с целувки. Г. Караславов, Т, 88. — Сърцето ми се свива в притома. Душата ми жадува близък човек. Ас. Златаров, Избр. съч. III, 329. ● Обр. Привечер, когато горите зашумяха, отърсвайки се от сладката лятна притома, на поляната дотичаше с подкосени нозе пратеник от Преспа. Д. Талев, ГЧ, 446. Планинският въртоп, окръжен от немити гиганти, глъхне във вечерна притома. П. Росен, ВПШ, 180. Песента, нежна и вихрена, наситена с копнеж, притома и лека насмешка, изпълни горницата. Д. Спространов, ОП, 225.