ПРИЧУ̀ВАМ, -аш, несв.; причу̀я, -у̀еш, мин. св. причу̀х, св., прех. Диал. 1. Чувам покрай другото още нещо. Не бегаят [двамата братя] че немаят, / на бегаят от комшии, / от комшии прислушници, / прислушници одумници / .. / Що си вечер продумаят, / заран си го причуваят, / що си заран продумаят, / вечер си го причуваят. Нар. пес., СбНУ ІІ, 3. Кой си не дочуе, он си две причуе. Погов.
2. Чувам някого, научавам нещо за някого. — Мино, ма — обади се друга [работничка] от края на редицата, — какво става с твоя Васил, причуваш ли го? — Че откъде да го причуя! — наскърбено отговори младата работничка уморена от неизвестността за своя другар. Х. Русев, ПС, 251. Хем съм главена, турчине ле ле, / хем съм женяна, турчине ле ле, / ам ми забегна, турчине ле ле, / порвоно любя, турчине ле ле / .. / Нито дохожда, турчине ле ле, / ни го причувам, турчине ле ле. Нар. пес., СбНУ ІV, 27. причувам се, причуя се страд.