ПРИШУ̀ШВАМ, -аш, несв.; пришу̀шна, -еш, мин. св. -ах, прич. мин. страд. пришу̀шнат, св., прех. 1. Шушна, шепна някому нещо на ухото; пришепвам. Той се препречи между другарките ѝ, па се наведе и нящо и пришушна. Т. Влайков, Съч. I, 22. [Стефан] дръпна Маринката настрана. — Бате Марине, пари си набутал! — Кой ти каза? — Едно птиченце кацна на рамото ми и ми пришушна на ухото. А. Каралийчев, ЛС, 57. Като пришушна на ухото на другаря си с неизяснима бързота тези думи: „Легка вечер, зад черковата на св. Пахомия“, изгуби са като молния. Н. Михайловски, ПА (превод), 13.
2. Изговарям, казвам нещо с шушнене, шепот, с тих глас; прошепвам. Гласът му заглъхна в гърдите и той едвам пришушна: — Чорбаджи, остави ме. Ив. Вазов, Съч. ХХIII, 83. Но наместо да отговори на думите на Теодора Трипани, пришушна в зъби. — О, Боже мой! Туй е той! П. Р. Славейков, ЦП II (превод), 117. пришушвам се, пришушна се страд. Колкото и тихо да се пришушваше името, всички чухме. пришушвам си, пришушна си І. Възвр. от пришушвам във 2 знач. — Онбашият! Пришушна си Марко безпокойно. Ив. Вазов, СбНУ I, 7. ІІ. Взаим. от пришушвам в 1 знач. А през открехнати за в стаята съседна / врати, прислушват се жените во речта, / макар че думите от първа до последня / отдавна знаят те, тъй както и целта / на гостенина стар, но пак се те ослушват / и нещо си една на друга все пришушват. П. П. Славейков, Събр. съч. IV, 244.