ПРОЗО̀ДИЯ, мн. няма, ж. 1. Езикозн. Съвкупност от фонетичните средства на езика (ударение, интонация и дължина и краткост на гласните), които изграждат ритмично-мелодичната организация на речта. Съставът [на операта] е интернационален .. Питам се как този многоброен изпълнителски състав се вписва в една такава изградена изцяло върху прозодията на речта оперна драматургия. Култ., 2001, бр. 12 [еа].
2. Литер. В поезията — съвкупността от тези фонетични средства като изграждащи ритмично-мелодичната организация на стиха. До 1879 г. той [Пенчо Славейков], колкото и да се мъчи да узнае тайната на прозодията, не успява. Едва тая година брат му Райко .. му става първият учител по стихотворство. М. Арнаудов, ЖТИ V [ea]. В тия последни свои творения Яворов ни е дал секрета на изкуството си, с тая чудна архитектоника на строфите .. Достигнат е върхът на една прозодия с твърде сложна структура. М. Арнаудов, ЖТИ V [еа].
3. Литер. Дял от стихознанието, който изучава ритмиката на стиха и метрически значимите особености на езика в мерената реч.
4. Антична песен, която се е изпълнявала по време на победните шествия. В античността за майстор на прозодията бил смятан Пиндар.
– От гр. προσωδία ‘песен с акомпанимент’.