ПРОКЛЀТНИК, мн. -ци, м. 1. Проклет, зъл, злобен, много лош човек; проклетия. Противоп. добряк. Нечо хвърли пушката в реката и падна на колене пред тях. Тогава Кара Исмаил — познах го проклетника — се спусна и хвана да го сече по главата с ножа си. Ив. Вазов, Съч. XVII, 110. — Какво да правим сега? — попита Терънс. — Старият проклетник се чуди каква гнусна смърт да ни измисли, но как да му попречим да изпълни намерението си? Д. Дабков и др., МР (превод) [еа].
2. Обикн. като обособено приложение или в обръщение. Човек, който предизвиква у някого негодувание, възмущение с недостойното си или грубо поведение. — Ставай, че ни откраднаха пуйките .. Говори с началника, да ги [крадците] бие, докато не кажат, проклетниците. Й. Йовков, (превод) 3, бр. 5509, XIX. — Иди, нека те види за пример народа ти — крясна Доротей .. Слугите грубо изтласкаха обругания свещеник вън от митрополията. — От Бога наказание да найдеш, проклетнико—изхлипа поп Тоше. Серд., 1946, бр. З—4 [еа]. ● Нар.-поет. Обикн. п р о к л е т н и к п р о к л е т. За усилване. — Аз знам, че нарочно той уби Мишева, проклетникът проклети! Ив. Вазов, Съч. VI, 6.
Разг. Пренебр. За изразяване на отрицателно отношение към някого. До нея там Стоян тихо похъркваше в тъмнината... „Цела нощ спи и хърка, проклетникът, нищо не го тревожи. А къщата ни гори от четири страни!“ Д. Талев, ПК, 336. Оня ден бил натоварил цял един трен със свое зърно. Боже милостиви, да е продал всичко това макар и на средна цена, спечелил е, проклетникът, луди пари! А. Гуляшки, ЗР, 29.
– Друга (остар.) форма: п р о к л я̀ т н и к.