ПРОМЪ̀НКВАМ, -аш, несв.; промъ̀нкам, -аш, св., прех. и непрех. 1. Мънкам изведнъж и обикн. за кратко; измънквам, смънквам. — Ха, добре си дошъл — спря чичо му до купчината пясък и протегна исполинската си ръка. Рилчо смутено промънка и подаде своята. А. Николов, ПЗВ [еа].
2. Само несв. Мънкам от време на време, понякога; измънквам, смънквам. Когато съседът му го закачаше, той [старецът] промънкваше с беззъбата си уста и тихо се смееше. Кр. Григоров, ОНУ, 183. Децата промънкваха в съня си и пак утихваха.
3. Казвам, изговарям нещо неясно, неразбрано, с мънкане; измънквам, смънквам, промърморвам, измърморвам. Промънка [раненият] нещо насън и пак се успокои. П. Михайлов, ПЗ, 25. Къньо промънка нещо, .., но Евлоги още по-настойчиво го разтърси. А. Гуляшки, Л, 368. Клисарят на новата църква .. промънка: — Ама ние сега цела нощ требва да ходиме... много люде са това. Д. Талев, ПК 1980 [еа]. — Луд човек! — промънкал Нено и напълнил чибука си. Л. Каравелов, Съч. VII, 67. // Казвам, изговарям нещо с мънкане, обикн. поради вълнение, неудобство, незнание или др.; измънквам, смънквам, промърморвам, измърморвам. Дрангов бе блед, смутен и промънка: — Добро ли, зло ли направих, не зная, но направих го. Г. Баждаров, МС [еа]. Обгърна го с две ръце, тласна го леко към Катя и усмихнат промънка: — Ето я моята Катя. Запознайте се! М. Грубешлиева, ПИУ, 138. — Какво стъпваш като млада невяста с пълни менци? — Отивам при тате на дюкяна — гузно промънках аз. Г. Белев, ПЕМ, 39. промънквам се, промънкам се страд.