ПРОСТЀНВАМ, -аш, несв.; простѐна, -еш, мин. св. -ах, св., непрех. 1. Издавам стон, стенание веднъж или няколко пъти от време на време, понякога; изстенвам. Отново той [войникът Люцкан] прави усилие да се подигне, но тозчас като че хиляди ножове пронизват гърдите му, глухо простенва и се отпуща пак на земята. Й. Йовков, ПК, 101. Пелагея простена тихо, отчаяно закърши ръце и отиде да посрещне мъжа си. М. Марчевски, П, 92. Отново вдигнах ракетата и бих сервис. Моника върна .. Получи се дълъг двубой. Нанасяхме удар след удар и аз установих, че при всяко попадение простенвам, никога преди не бях го правил. ЛВ, 2002, бр. 28 [еа]. В стаята беше тихо. Само от време на време някой простенваше или кашляше. Сп. Кралевски, ВО, 64. Що простенваш, майко, в горест тиха, / ронейки безспир сълзи на гръд? Хр. Смирненски, Съч. II, 104. ● Обр. Вън изтрещя гръмотевица. Бяла светлина плисна през малкото прозорче, гората простена и едно дълго тъпо „уууууу!“ се понесе тъжно и тежко нататък. В. Ченков, ПС, 85. Банковата сграда се залюля като картонена кутия, простена и със страхотен трясък и громол се повалиха стените ѝ. Д. Спространов, С, 350. Сетивата ти са издърпани, хванати от онази условна точка в пространството, от която иде звукът, от която расте музиката. От която и въздухът простенва. Башмет свири. Култ., 2004, бр. 19-20 [еа].
2. Прен. Прех. Казвам нещо, обикн. с тих, приглушен глас, като израз на страдание, отчаяние, оплакване или под. — Ох, ще загине детето ми! — простена дядо Сава. Елин Пелин, Съч. I, 158. „Наистина, колко много зло имало по света, колко много! — простенваше старецът с дълбока въздишка.“ Д. Ангелов, ЖС, 671. Филипо излезе от малката къщица. Баща му погледа след него, стисна юмруци и през зъби простена: — Ех, свят! П. Стъпов, ЧОТ, 128. Чуха я [княгиня София] как простена три пъти: „Исусе! Исусе! Исусе!“. Ст. Загорчинов, ЛСС, 91. — Здравно осигурен ли сте? — Да — простенва пациентът. Кап., 2006, бр. 40 [еа]. И в някой тих молитвен отдих / простенва често възглас плах: / Света ти, Господи, обходих, / но милостта ти не познах! Т. Траянов, П, 123.