ПРОСТОБЪ̀ЛГАРСКИ, -а, -о, мн. -и, прил. Остар. Книж. 1. Само в съчет.: простобългарски език. Достъпният за всички българи разговорен или писмен език, използван след средата на ХVIII в., който се различава значително от църковнославянския и среднобългарския език; новобългарски. Той [Софроний] издал първа печатана новобългарска книга на простобългарски език „Слова за празнични и неделни дни“ (1806). Г. Бенев, БК (превод), 11.
2. Като същ. простобългарски м. Разбираем, достъпен новобългарски език. На вечерта ходих в черква, пях, четох парамиите, но вместо да ги чета по славянски, .., четох ги в превод на простобългарски. П. Р. Славейков, БП I, ХХV. Пък по-старият български бе също тъй мъртъв като гръцкия и латинския, а простобългарският комай само се говореше и на него едва бяха почнали да пишат. Вл. Свинтила, СЗЗ, 175.