ПРОСУМТЯ̀ВАМ, -аш, несв.; просумтя̀, -ѝш, мин. св. -я̀х, прич. мин. св. деят. просумтя̀л, -а, -о, мн. просумтѐли, св. 1. Непрех. Издавам сумтене веднъж, за кратко, или няколко пъти, от време на време. — Вика те дядо владика — каза слугата кротко .. Поп Антония машинално се почопли по брадата .. Постоя един миг, .., просумтя, както правеше при голяма неприятност, .. и затопурка по улицата към митрополията. Т. Харманджиев, КЕД, 133. Мама дигна фенерчето, та освети главата на кравата. Тя ни погледна с черните си очи, просумтя и взе да души ръката на мама. Кр. Григоров, ОНУ, 106. Сватята се свила, мълчи и просумтява от време на време.
2. Прен. Прех. Разг. Казвам нещо със сумтене. Мъжът просумтя нещо сърдито и с висок глас. Елин Пелин, Съч. IV, 199. — Ще устроим всичко така, че да нема такива, които тровят живота на децата си. .. — Де… де… — ще ви видим пак — просумтя Илия Киров, разбрал неприятния намек. Т. Харманджиев, КВ, 319.