ПРОФУЧА̀ВАМ, -аш, несв.; профуча̀, -ѝш, мин. св. -а̀х, св. 1. Непрех. Преминавам някъде или покрай нещо, като се движа много бързо, с фучене; просвистявам, изфучавам. Навън постоянно пробягваха светлини. Минаващите влакове профучаваха ту от лява, ту от дясна страна. Г. Белев, КВА, 127. В тоя момент мина профуча над него и изрови земята на двадесет стъпки зад пътя. Ив. Мартинов, ДТ, 79. Срещаме много камиони. Те профучават край нас с тежките си корпуси, заглъхват и изчезват в тъмнината. Г. Караславов, Избр. съч. III, 25. Един снаряд профуча ниско над главите. Всички по инстинкт се наведоха надолу. В. Нешков, Н, 155. Над града профучаха с бясна скорост ято реактивни самолети. П. Вежинов, ДМ, 100. — Изведнъж в далечината се повдигна облак прах и след миг покрай мен профуча стадо коне. Й. Попов, БНО, 86.
2. Прен. Прех. Казвам нещо гневно, сърдито, с фучене; изфучавам. — Да те срещне дяволът у сред пъкъла, тарторе недни! .. — профуча бае Гето, като протегляше гласните букви от всяка една изговорена дума. М. Георгиев, Избр. разк., 149.