ПРОФЪ̀ФЛЯМ, -яш, несв.; профъ̀фля, -иш, мин. св. -их, св., прех. Изговарям, казвам нещо с фъфлене, обикн. неясно, неразбираемо; изфъфлям. — Който ни мрази, под нас да лази! — профъфля по словенски Алунянос. Й. Вълчев, СКН, 25. После, като проумя, че вече разговор няма, премести поглед към бутилката и профъфли колебливо: — Тук има още вино. Б. Райнов, ЧЪ, 186. През това време дядо Велко запалва лулата си и, като я смръква дълбоко, профъфля през чибука: — Па някога не беше като сега... с железницата, петшестина часа път и стоой... Ст. Даскалов, ПЯ, 64. Баба Колевица, заета в плетене, профъфли благо: — Харен даскал си е той. Цв. Минков, МЗ, 101. На една маса спеше пиян амбулантен продавач на сардели. От време на време той се събуждаше, удряше с юмрук по масата и профъфляше: „Не може така“ и отново заспиваше. Св. Иванчев, ПШ (превод) [еа]. профъфлям се, профъфля се страд.