ПРОША̀ВВАМ, -аш, несв.; проша̀вам и проша̀вна св., непрех. 1. Шавам веднъж, няколко пъти или от време на време. Гласовете ечаха в нощната тишина самотни и диви и нито с вик на животно, нито с ехо не отвръщаше гората, само излеко прошавваха върховете на долните клони. Ст. Загорчинов, ДП, 59. — Ти и Костадин ще оправдаеш, а? — тросна се Симеон. — Кажи де! Защо мълчиш! — Прошавна в тъмното, стола или масата си отмести. — Грешен е и Костадин. Всички сме грешни. Но всеки да си носи кръста сам, чадо! — изрече поп Иван. Ст. Вълев, КГБО [еа]. Детето прошава в люлката. Надвеси се над него, даде му да сучи и наново го приспа. К. Петканов, ОБ, 246.
2. Започвам да шавам. На този площад намери подслон и първият кинематографичен театър .. На трептящия екран изплуваше неясен образ, който помръдваше ръка .. гледахме вторачено, със затаен дъх как мъртвият екран се събужда за живот и прошавва. М. Христов, ИЕБ І — ІІ (превод) [еа]. Бориката над мене зафуча: .. Клоните прошаваха, заклати се върхът ѝ. Н. Хайтов, ШГ, 199. ● Обр. Усети как прошава в гърдите му едно радостно чувство. Н. Нинов, ЕШО, 69.