ПРОЩА̀ВАНЕ, мн. -ия, ср. 1. Отгл. същ. от прощавам и от прощавам се. За тях да няма милост, ни прощаване! / Трепете ги с тояги като кучета. Хр. Ясенов, Събр. пр, 118. Булката в Градец не говори (говее) на родителите на младоженека, докато не я простят .. Прощаването ставало така: Тя с легена, ибрика и кърпа ще им полее да си омият ръцете, а те ще ѝ дадат дар. Ив. Хаджийски, БДНН ІІ, 125.
2. Раздяла, разделяне, сбогуване. Ние нямахме много време за прощаване. Една прегръдка, едно силно ръкостискане, две едновременно казани думи: „довиждане“. М. Гръбчева, ВИН, 275. На прощаване стиснах с две ръце студената му тънка длан: — Довиждане, Матей! На добър час. С. Северняк, ИРЕ, 112. Когато корабчето отново тръгне .., струва ти се, че прощаването с Ропотамо е някаква дълбока и неизразена любов и че някой там е останал да те чака. Н. Стефанова, РП, 60. Прощавай, сбогом, мила родино, ази отивам в страна далечна .. и ми се замъглиха и премрежиха очите .. Почнаха се прощавания, цалувки, пожелания. Ал. Константинов, Събр. съч. І [еа].