ПРУХТЯ̀, -ѝш, мин. св. -я̀х, прич. мин. св. деят. прухтя̀л, -а, -о, мн., прухтѐли, несв. Диал. Пръхтя; пръхам. Царят слушаше любопитно, но не всичко разбираше, защото конят му прухтеше, тупаше с крака и заглушаваше думите на селяка. М. Грубешлиева, ПП, 191. Али Пехливан беше като луд от ярост, .. и като нямаше кого да бие, задърпа юздата на коня, задържа го и с все сила заби стремената в корема му. Конят тресеше тялото си, тъпаше от болка и прухтеше. К. Петканов, Х, 173-174. ● За човек. Смехът ми трябва да е избухнал така внезапно и спонтанно, че сам Минков почна да прухти и да се подхилва. И. Петров, ОЗап., 8. Веднага отиде при медника с водата и с пълни шепи започна да плиска лицето си, като непрекъснато прухтеше, за да прикрие мъката си. К. Петканов, П, 8.