ПУСТО̀СВАМ, -аш, несв.; пусто̀сам, -аш, св., прех. Разг. Казвам, изричам по отношение на някого или на нещо клетва „Да опустее!“, „Пусто да остане!“ и под. Господ да ги порази! И сичките ергене да порази и да убие. .. — Що ти са криви ергените, та ги кълнеш и пустосваш? Т. Влайков, НУ, 219. — Он [Стоян] посега и на жена си, она дигне къщата на главата си — кълне го, пустосва го, па дигне и дървото. Ел. Огнянова, НШ, 178. Някой мина по канала, .., задъхано пустоса: „В земята ни завря, дяволът да те вземе, дано ти стигне!“ — и затича към язовира. Н. Нинов, ЕШО, 23. — Че тъй де! Коскоджа-ми-ти мома, сама-самичка да си дойде чак от фермата. Пуста да остане, че е далече!... — Хайде не пустосвай! — рече сериозно чичо Колю. — Никой няма да открадне дъщеря ти. И. Петров, НЛ, 9. Па се врън Милойкя девойкя, / та си изнесе ньони бели дари, / па ги връля и ги пустосуе. Нар. пес., СбНУ XLIV, 262. пустосвам се, пустосам се страд., възвр. и взаим. — Чичовите ми етърви се карат с мъжето си, кълнат се, пустосват се — наговорат си с мъжето такивия думи, та като ги послуша човек да рече, тия няма да се погледнат, докато са живи. Ел. Огнянова, НШ, 116.