ПУФТЯ̀, -ѝш, мин. св. -я̀х, прич. мин. св. деят. пуфтя̀л, -а, -о, мн. пуфтѐли, несв., непрех. Пухтя. Как да не пуфти [Гюлчето]. Кой е този селянин, комуто като съобщят, че житото му се е свършило, да не пуфти? В хамбаря е животът на селянина, в житото му е веселието, радостта и драгостта. Ц. Церковски, Съч. III, 228. Тя помълча малко, стана от столчето и се сопна сърдита: — Ако ще казваш, казвай! .. Кой знае какво си направил, отървал си се от съда и сега си седнал тука и само пуфтиш. Кл. Цачев, ГЗ, 65. Камионът пуфти и се клати по неравния път. Л. Стоянов, Х, 98. Денонощно пуфтели моторите, докато от златните ниви бивало прибирано и последното зърно. ОФ, 1950, бр. 1856, 2. — Пуфтеше си влака / сред бялата пара — / с оръжие тежко / до връх натоварен. Ас. Босев, ВМД, 71.