ПУ̀ХАМ, -аш, несв., прех. 1. Удрям нещо меко, при което се чува тъп звук „пух“. Дядо Давидко .. тананика по ритъма на музиката и току се измъква от трапезата, пуха калпака о пода и почва да ситни ръченица. Кр. Григоров, И, 144. На прозореца над бакалницата бързо се подаде .., жената .., и без време почна да пуха някаква шарена възглавничка. Д. Калфов, Избр. разк., 21. Не щеш ли, за месото се бил залепил един жив въглен, отронил се в гнездото и го подпалил. Орелът пухал с крилете си да го угаси, но огънят се разпалвал все повече и повече. Елин Пелин, ПР, 157.
2. Изтупвам праха от нещо с леки удари. Той [българинът] се хвали за добър стопанин, а стопанката му цял ден пуха и тупа праха. П. П. Славейков, Събр. съч. VI (2), 127. На един прозорец насреща най-мързеливата комшийка станала като никога в пет часа, пуха нещо с метлата. Елин Пелин, Съч. IV, 219.
3. Прен. Разг. Бия, пердаша някого. Казвай сега, ако не искаш да те пухат още веднаж. Л. Каравелов, Съч. II, 157.
4. Прех. и непрех. Изкарвам силна струя въздух от гърдите си; пухкам, пуфкам. Огнянов се разхождаше живо из стаята, като пухаше големи облаци дим от цигарето си. Ив. Вазов, Съч. XXII, 125. Само кравата пухаше долу на пезула, преживяше мързеливо и потупкваше с опашката си. Т. Влайков, Съч. II, 38. Пушеше със скъпо сребърно цигаре, при все че беше „дудак терекия“ — както наричат пушачите, които не вдишват пушека, а само го пухат. П. Славински, ПЗ, 95. пухам се страд. Днес ще трябва да се пухат чергите.