ПУ̀ШКАНЕ, мн. -ия и -та, ср. Остар. и диал. Отгл. същ. от пушкам и от пушкам се. Кой от тях [дружината] три, кой вече пет години ходеше с Кара Фейзи, бяха се научили да взимат страха на мирните хора и с псувня само, най-много с малко пушкане. В. Мутафчиева, ЛСВ І, 646. Тукашните селяни тъй правят сватбите, с пушканета и с байраци. Ив. Вазов, Съч. ХХV, 186. Чухме гърмежи. Биеха се. Над горичката се вдигаше пушилка. Чакахме, чакахме, ама пушкането не спира. Ив. Хаджимарчев, ОК, 260-261. Тий му отдадоха последните почести и изпушкаха връз гроба му. Майка ми и аз припаднахме от това зрелище, като ни са струваше, че тия пушкания бидоха отправени към нас. П. Бобеков, БВК (побълг.), 12.