ПУШКА̀Р, -ят, -я, мн. -и, м. 1. Остар. Човек, който стреля добре с пушка. В село, кажи, по-многото човеци вече бяха под знамето ми. Най-деятелните ми юнаци бяха следующите: Гоната Мирчев, .. и най-верен .. Иван Гюзеля; а другите са все по-подирни; и в тях има юнаци и страшни пушкари. М. Кънчев, В, 318. Изпъшка / и възнак тръсна се Стоичко Делирад, / най-ударний пушкар не само в Каменград, / а и по цялото широко Средногоре. П. П. Славейков, Събр. съч. ІІІ, 244.
2. Диал. Човек, който носи пушка, който е въоръжен с пушка. Лисицата намазала главата си със сирене, па завикала: „Бягай, нане вълчо, че идат пушкари да ни убият“. Христом. КМ ІІ, 189. Пращай мъ, царо, дето щеш, / сал мъ у Малта не пращай — / там са ората лошави, / жените им са топчийки, / мъжете им са пушкари! Нар. пес., СбНУ ХХХVІІІ, 135.
3. Диал. Човек, който прави или поправя пушки. Запрати я [Георги] при пушкаря / да му прави тънка пушка. / Отиде си Гьоргювица / и на пушкар тихом дума. Нар. пес., СбВСтТ, 793. — Леле варе, млад пушкарю, / пратил ме е болен Гьорги / да му правиш тънка пушка. Нар. пес. СбВСтТ, 793.