ПШТ и (разширено или удължено) пшът, пш-шт междум. 1. За подвикване, приканване или заповед към някого да пази тишина или да говори тихо. — Запали лампата — каза високо мъжът. — Пшът! Тихо! — каза съвсем полека госпожа Дена и потърси с ръка да запуши устата му. — Приказвай полека, ще събудим хората. Елин Пелин, Съч. ІV, 197. Докато Милчо Велков нагласяваше лозунгите на вратата, Петко Делигенов приближи като котка. — Пшт! — Какво? — И знаме закачили! — рече учуден Делигеров. Г. Караславов, Избр. съч. ІІ, 27. — Олеле — извика Ян Бибиян изненадан. — Пшът, не викай! — рече кацарят. Елин Пелин, ЯБ, 45.
2. За подвикване, приканване или заповед към някого да спре, да прекрати действието, което извършва. Лепо посягаше и я прегръщаше неловко и развълнувано. Тогава тя се дърпаше настрана и казваше заканително: — Пшт! Ръцете в джоба! Елин Пелин, Съч. І, 92. Глух плач задави думите ѝ. .. — Пшът! Сълзи не искам! — рече нежно той. Елин Пелин, Съч. І, 34.
3. За подвикване при пъдене или примамване на животно. Като видя, че гълъбите стоят пред гюмето, .., грабна шепа мокри камъни и ги хвърли по тях. — Иш! Пшът!... — завика тя. Н. Нинов, ЕШО, 15. Шестнадесетгодишната Иглика .. вървеше бавно между стадото .. и от време на време подвикваше на някоя немирница, .. — Пшът, ма звънчарке! У, къде се завираш из тръните да скубеш вълната си! Елин Пелин, Съч. ІІ, 43. — Пшт, пшт, пшт... — мамеше я [на овцата] Алипия, извади от шарената си тъкана торба трохи и ѝ ги даде на дланта си. Й. Йовков, АМГ, 130. — Пш-шт! Вървете при яретата и козите си. П. Тодоров, Събр. пр ІІ, 292.