ПЪЛНОЗВУ̀ЧЕН, -чна, -чно, мн. -чни, прил. 1. За глас, звук и под. — който се характеризира с пълнота1, разгърнатост, хармоничност на звученето си. По едно време се чу гласът на равина — не такъв дебел, пълнозвучен като православните попове. Т. Харманджиев, КЕД, 90. Имаше топъл, пълнозвучен бас. Й. Йовков, ПГ, 45. Горе бавно бие камбаната — но е подменена: ударите са някак тенекиени, вместо да се пълнозвучни, дълбоки. Бие, за да извести началото на кръстното шествие. Сп. Николов, П (превод) [еа]. Като напрягаше възобновените си сили до последна възможност, Дейвид продължаваше да изпълва сводовете на пещерата с богати и пълнозвучни тонове, когато въздухът изведнъж се процепи от крясък, който в миг го накара да прекрати религиозната си песен. Н. Доспевска, ПМ (превод) [еа].
2. Прен. Който изразява пълнота1, разгърнатост на смисъла. И най-обикновените [думи] се обновяват в поетическата реч, стават пълнозвучни и получават истинското си значение. Н. Лилиев, Съч. ІІІ, 109. Пълнозвучно произведение.