РАВА̀Н, мн. няма, м. 1. Вид естествен конски ход, плавен, по-бавен от тръс, при който животното едновременно повдига двата леви или двата десни крака. Конете вървяха тръс и скоро прекосиха пасбището. А кога поеха пътя сред нивята, промениха хода: тръса обърнаха раван. Ив. Кирилов, Съч. II, 55. „Сандре, .., що жребчета на раван научи.“ В. Караманчев, ЧЗ, 264. „Бях млад и глупав — си спомняше попът, унесен от ситния раван на кончето — .. Не можех да се удържа от радост, че ще видя друг вилает.“ В. Мутафчиева, ЛСВ I, 18. Моето магаре се казваше Хасан. Имаше чудесен раван и аз спокойно си закусвах на самара, а след това си препрочитах уроците. И. Петров, ОЗап., 40.
2. Като нареч. С умерен плавен ход. Пусна коня раван — не щеше да бърза. В. Мутафчиева, ЛСВ I, 114. Щом наближи завоя, Костадин .., хвана изкъсо юздата и пришпореният кон, .. се понесе раван. Ем. Станев, ИК I и II, 9. — Лука! .. — потупваше той кончето по гривата. То .., тръгваше раван. Елин Пелин, Съч. II, 83.
— От перс. през тур. rahvan.