РАЗБО̀ЙНИК, мн. -ци, м. 1. Член на банда1, който напада пътници с цел обир, грабеж или убийство; бандит. Разбойниците се появявали на мръкнало край селата върху девет тънкокраки коне. Надавали войнствени крясъци посред конско цвилене и звън на подкови. Д. Вълев, Ж, 31. — Нашият приятел ви е казал, че нас ни нападнаха разбойници и всичко ни вземаха... — Знам, знам! Господ да ги убие тия разбойници!... Добре, че парите са ви оставили!... Ст. Дичев, Р, 161. Вървял пътник през полето, срещнали го разбойници, обесили го на сухата върба край Янтра, взели кесията му. К. Калчев, ПИЖ, 131. Съгледаха я разбойници и се нахвърлиха върху богатата плячка. — Това е злато, чисто злато! Св. Минков, СЦ (превод), 55. Че есенно време, .., излизаха разбойници и ставаха обири — това беше вярно. Й. Йовков, ВАХ, 29. Али Баба и четиридесетте разбойници.
2. Крадец, злосторник. Аз не мога да се реша да окрам, като разбойник, покровителя си. Ив. Вазов, Съч. ХХІІІ, 54. — Разбойници в къщата си не искам, чуваш ли, никаквице!... .. Затвор, затвор за такива крадли. М. Грубешлиева, ПП, 233. — Разбойник! Вагабонтин! Хайдук! Виж защо дохождал вчера, той примами детето ми, той го отвлече. Й. Йовков, ЖС, 199. — Душата ти е заразена и отровена, не тебе — нея ще накажа и ще я пречистя. Пък ако и това не мога, ще те убия — един разбойник по-малко на земята. Л. Петков, ПЛ, 52. — Извинете — каза Тото, — аз търсех гнездото на гарвана. .. — Знам го, но няма да ти го покажа! — наду се гълъбицата. — Той е голям разбойник. Миналата пролет ми счупи две яйца. Ив. Остриков, ОП, 64.
3. Пренебр. Мошеник, човек с нисък морал; бандит. Всяка професионална критика е една безсмислица; критикът по професия е или разбойник журналист, или късоглед даскал. Мир, 1918, бр. 5352, 2.
4. Прен. Разг. Обикн. шег. Немирник, палавник, непослушник. — Ей, разбойнико! Сашко, Саша! Кажи „тате бау, тате бауу“ ... Хайде де, „тате бау“?... Д. Калфов, Избр. разк., 11. — Ти само се опитай, гиди разбойнико! — изпроводи го Станка със закана. Г. Караславов, ОХ, 156.