РАЗГОВО̀РЕН, -рна, -рно, мн. -рни, прил. 1. Езикозн. Който се употребява само при разговор, който е типичен, характерен за устната реч. Противоп. книжовен, литературен. В драматургията неизмеримо голяма роля играе разговорният език. Н. Лилиев, Съч. III, 330. Една българска народна мъдрост в разговорна форма гласи: — Отгде си? — Отгдето ми е жената. СбАСЕП, 31. Съчетаването на различни стилове в есето — научен, научнопопулярен, художествен, разговорен и др., има смисъл на норма, то придава чар на текста. БЕЛ, 2006, кн. 2 [еа].
2. Който се осъществява, става във вид на разговор, беседа, диалог; диалогичен. Разговорна форма на урок.
3. Простонар. Който обича да говори; разговорлив, приказлив. Стрина Цонковица е общителна и разговорна жена. Т. Влайков, Съч. I, 1925, 10.