РАЗПЛА̀КАН, -а, -о, мн. -и. Прич. мин. страд. от разплача като прил. 1. Който плаче много силно, продължително. — Късно, късно, Найдене! — каза му един мъж, едър, здравеняк, почервенял, облян с пот, като подаваше разплакано годиначе на жена си. Ив. Вазов, Съч. XXVII, 11-12. Минута на раздяла. В широките си прегръдки той държи най-малкото си дете, .. А при него други четири или пет търкат очи с малките си ръце, крият лица в дрехите на смутената и разплакана майка. Й. Йовков, Разк. III, 110. — Нищо ѝ няма — каза майката спокойно. — Прищипала си пръстчето с играчката. .. И тя грабна разплаканото дете и го отнесе бързо в спалнята. П. Незнакомов, СбСт, 115. Разплакани жени.
2. За очи, лице — който е пълен със сълзи или е покрит със сълзи. — Станалото — станало. Със сълзи не се оправя. Боян откри разплаканото си лице: — Ванко, ти си славен човек! М. Грубешлиева, ПИУ, 64. Дафина затича през двора почти обезумяла. Забеляза Бояна, отиде при него и го загледа с разплакани очи. К. Петканов, ДЧ, 172.
3. За глас — в който се долавя плач. — Почерни ми лицето! Почерни ми лицето! — чу се разплакан глас. Ив. Вазов, Съч. VIII, 130. — А къде е парабелът ми, говедо? .. — Няма го, господин майор, — рече войникът с разтреперан и разплакан глас, като спря безполезното търсене. Д. Ангелов, ЖС, 227.