РЀВЛЬО, -то, мн. -вци, м. 1. Ревливо момче или ревлив мъж. — Къде си тръгнала с тоя ревльо? К. Петканов, ДЧ, 133. — Ах ти, ревльо, ти, немирнико! Д. Калфов, Избр. разк., 13. — Ами елате вие се разправяйте с тоя ревльо, че да ви видя. Ти му викаш млъкни, той по-силно надува гайдата. Б. Райнов, СМ, 76-77. — Нищо не може да ме накара да обикна децата. За мен те не са нищо друго освен ревльовци, душевадци, които рушат всичко, цапотят книгите с мармалад и късат страници, без да ги е еня, че и възрастните имат свои грижи и тревоги. Н. Краев, ПБК (превод) [еа].
2. Прен. Неодобр. Човек, който много се оплаква. — Вие сте чуден човек, .. Ревльо и бандит — как да примиря тия две противоречиви впечатления? Х. Русев, ПЗ, 86. — Какви са тия женски момчета? — Ревльовците... Дето не струват без мама и татко... И дето носят бели гащи. Др. Асенов, СВ, 86. — Нима трябва да отречем гордостта? — отвърна раздразнен Петър, .. — Или човек трябва да се превърне в ревльо, да хленчи за всяка несполука, да дрънка наляво и надясно за личните си неприятности. В. Райков, ПВ, 95.