РЕВНУ̀ВАМ, -аш, несв., прех. 1. Прех. и непрех. Изпитвам мъчително чувство на съмнение и недоверие в любовта и верността на любим човек. Не можеше да се примири с еснафското си безсилие, което го обхващаше, колчем Ружа закъснееше. Тогава той я ревнуваше, подозираше и се сърдеше бог знае за какво. К. Калчев, СТ, 88. Тя [Лина] ревнуваше от мене без никакъв повод, сякаш предчувствуваше нещо. Жената е жив радар. Бл. Димитрова, ПКС, 23. Защо си днес ти блед и мълчалив, / защо не се посмееш, пошегуваш? / Какво, ревнуваш ли? Нима боли, / нима, загубвайки ме, ти тъгуваш? Е. Багряна, ВС, 18. Жена му го ревнува от прислужницата Хана. Преди тя да умре, иска от Хеншел обет, че той няма никога да се ожени за Хана. К, 1926, бр. 73, 1. // Изпитвам чувство, че съм пренебрегнат, лишен от внимание от страна на близък човек, за когото смятам, че проявява предпочитание към другиго. Ревнувам приятелите си и този тип ревност не ме прави толкова благороден и благ човек. Нов., 2006, бр. 102 [еа]. Свекървата не можеше да скрие, че ревнува от снахите.
2. Остар. Изпитвам завист, завиждам. Не трябва да ревнуваме .. кметовете и имотните хора, но да размисляме и опасностите им и да обичаме сиромашията. П. Р. Славейков, ЕБ (превод), 88.
3. Остар. и диал. Силно желая някого или нещо, стремя се към някого или нещо. Наистина Станка знаеше, че е хубава и беше свикнала всички ергени да се спират пред нея, да я гледат, да я ревнуват. Г. Караславов, ОХ, 147. Неговото [на човека] естество е да ревнува винаги счастие. Д. Тошкович, ДЧ (превод), 2. Ний като ревнуваме да имаме нещо българско .., нещо наше си, наехме са лани, та ви направихме някои забележки връз писмовният ви език, защото вярвахме, че думаме на един законник, който са е опретнал да закриля правдата и доброто на един народ. Ив. Богоров, КП, 1875, кн. 5, 9. ревнувам се I. Страд. от ревнувам. И с а й: — Ти напразно ревнуваш, Гавриле, Софрона не е жена, дето трябва да се ревнува! Й. Радичков, СЯЛ [еа]. II. Взаим. от ревнувам в 1 знач. Със съпруга ми много се ревнуваме.