РЕЗИГНА̀ЦИЯ, мн. няма, ж. Книж. Чувство, състояние на пълно примирение с нещо лошо, нежелано, напр. беда, наказание, принуда и др., на спокойно приемане на някакво тъжно положение. Наново я обхваща онова примирение със съдбата, резигнацията, преживяна в пансиона. М. Кремен, РЯ, 321. Видях ги [селяните] да ги мъчат, видях ги да ги водят на смърт, и всякога ме учудваха с мъжеството и резигнацията, с които изтърпяваха всичко. К. Величков, ПССъч. І, 24. Към третата година от заточението в писмата [на Авксентий] явно се промъкват мъчителните тонове на резигнацията и убийствената меланхолия на емигрантството. Т. Жечев, БВ, 214. — Тоя човек готви бунт в интендантството. — Бунт ли?... — мрачно произнесе Костов. Той запали цигара и попита с резигнация: — Защо му е да се бунтува? Д. Димов, Т, 543. Морето, както казваше един поет със склонност към резигнация, беше „обидно тихо“. С. Северняк, ОНК, 235-236.
— От лат. resigno ‘отказвам сe’ прeз фр. résignation или нeм. Resignation. — Друга (остар.) форма: р e с и г н а̀ ц и я.