РЕЧОВЍТ, -а, -о, мн. -и, прил. Диал. 1. Приказлив, сладкодумен. При тия срещи Каравелов, както обикновено речовит и приятен събеседник, даваше тона на разговора. Ив. Вазов, Съч. ХІІ, 163. — Стига ами, как да не стига — подмятат някои по-речовити селяни. Т. Влайков, Съч. ІІІ, 228. Беше се приготвил да оре, а не да говори, пък и не беше много речовит. Смути се. П. Велков, СДН, 279. Той — млад, .., стопанката му — чевръста и речовита. Ив. Гайдаров, ДЧ, 113. Къдешна ли е тая речовита / и будна стрина с черния сукман? Н. Марангозов, ЯВ, 15.
2. За песен — чийто думи звучат приятно, благозвучно. Да ми викнеш една песна / речовита, гласовита: / гласовита в сине небе, / речовита по вся земя. Нар. пес., Н. Геров, РБЯ V, 100.