РОМЀИ мн., ед. ромѐй, -ѐят, -ѐя, м. Истор. Название на жителите на Източната Римска империя (Византия), чрез което се подчертава римският им произход; византийци, ромейци. Еднички ромеите не зачитаха царя на българите: че само един цар на земята имало — византийският василевс. Н. Райнов, ВДБ, 58. В Плиска идваха за преговори най-знатни ромеи, моравски и ляхски князе, франки и нормани. Й. Вълчев, СКН, 244. Владислав научава, че в Константинопол му готвят смърт и е принуден да посрещне с войски Василий. В битката при Сетина (1017 г.) ромеите пленяват палатката му и неговия племенник. Н. Драгова, КО, 19. — Дядо ми е бил българин, вярно е — почна с равнодушен тон Гла̀ва, но то е без значение. Аз съм ромей, както си и ти, роденият в Никея. Ст. Загорчинов, Избр. пр ІІІ, 480. Този път Симеон върнал честта на българите — както пише кратко и ясно ромеят Симеон Логотет: Ромеите бяха победени и всички погинаха. Ст. Цанев, БХ І [еа].
— От гр. ρωμαίος ‘римлянин’.