РО̀ТМИСТЪР, мн. -три, м. Остар. 1. Само ед. В довоенна Русия — офицерски чин в кавалерията (по-рядко в жандармерията), съответстващ на капитан. На 21 август 1894 г. [Иван Колев] се завръща в отечеството с диплом за висше военно образование. Произведен е ротмистър и зачислен в 3-и конен полк. БВ, 2007, кн. 7-8 [еа]. Докато трае следването му в офицерската кавалерийска школа в Русия, с Приказ № 33 от 24 юни 1884 г. Бендерев е повишен в чин „ротмистър“. ВИС, 2006, кн. З [еа].
2. Лице с такъв офицерски чин. След пехотата дойде ескадронът, воден от напет ротмистър на висок кон. Д. Вълев, 3, 14. Князът се уедини за малко с ротмистър Загорски, даде някакви нареждания и ротмистърът веднага замина на кон за София. В. Геновска, СГ, 360. Насреща ни изскочи кавалерията .. Войниците стреляха на месо .. Щом наближиха, пуснаха конете върху ни, за да ни изплашат, но ние загърмяхме и свалихме ротмистъра. А. Каралийчев, НЗ, 206-207. — Войник, какво става тук? — извика Балчев, .. — Един противодържавен се скри в мазето, ей там, в оная сивата къща, гос’дин [господин] ротмистър, и стреля. Ем. Станев, ИК III и IV, 474-475. Началникът на българското Дясно крило ротмистър Бендерев смяташе, че сърбите нападат. ВИС, 2006, кн. 1-2 [еа].
— От нем. Rittmeister през рус. ротмистр.