РЪ̀ДАМ, -аш, несв., непрех. Диал. Ридая, плача. Като сложиха кваса на крака, Тошко съвсем се успокои и престана да пищи. Продължаваше само сегиз-тогиз да ръда тихичко. П. Велков, СДН, 96. Зулма я турила на леглото ѝ: „Какво ти е, моя любезна?“. Тя ѝ нищо не отговаря, само тихо почнала да ръда. Ст. Ботьов, К (превод), 139. Зави са майка, замая — / камък и падна на сърце; / гледа си в очи Чавдара, / .., / глади му глава къдрава / и ръда клета, та плаче. Хр. Ботев, Съч. 1929, 33.