РЪМЖА̀, -ѝш, мин. св. -а̀х, несв., непрех. 1. За куче и др. — издавам продължителен и дрезгав гърлен звук, обикн. като израз на раздразнение. Напоследък то [кучето] е станало толкоз зло, че войниците не смятат да го водят със себе си, .. Държат го не вързано, а в клетка, където то все ръмжи и лае. Й. Йовков, ЧКГ, 250-251. Овчарят тръгна след стадото, а кучето му остана там, където доскоро бяха овцете, гледаше минаващата наблизо каруца и ръмжеше сърдито. Ст. Марков, ДБ, 87. Много хляб раздадох, много добри и ласкави думи изрекох и пак кучето не ме призна за човек от семейството. Винаги ръмжеше и тракаше със зъбите си, когато минех покрай него. К. Калчев, ПИЖ, 53-54. Мъжът в униформата извади малка сребърна свирка и я наду. Кучетата веднага спряха да ръмжат. Цв. Русева, ПТ (превод) [еа].
2. Прен. Открито проявявам, изразявам злоба, омраза, неудовлетворение, несъгласие. Хората се интересуваха от политическите събития, говореха за борбите на работниците, ръмжаха срещу властта на чорбаджиите. Г. Караславов, Избр. съч. І, 150. Подпоручик Бруната ръмжеше срещу Миховите сделки на борсата. Но не можеше да му напакости — властите вардеха бившия долапчия. Д. Вълев, Ж, 42. — Върви, говедо! Наемник си станал, против народа си тръгнал — ръмжеше зад гърба му Саната. Ем. Станев, ИК ІІІ, 453-454. За нашата улица всички мълвят. / .. / По нея се скита нехайно момче. / Ръмжи и се зъби — същинско зверче. Цв. Ангелов, НП, 95.