РЪМОЛЯ̀, -ѝш, мин. св. -ѝх, несв., непрех. Остар., сега поет. Ромоля. Есенният дъжд ръмолеше в листака. Подир малко в коловозите ще рукнат поточета. А. Каралийчев, ЛС, 74. Скрит под старите зашумени кестени, фонтанът на Диана ръмоли безначално и безкрай със своите четири чучура от еленови глави. К. Константинов, ПЗ, 206. В една долчинка ръмолеше поточето. Ст. Загорчинов, Избр. пр ІІІ, 397. Мѐста звучно ръмоли, подскача палава и весела като влюбено момиче. Хр. Смирненски, Съч. ІІІ, 153. Аз чувам извора пак да ръмоли, лекокрила птица да пее и отлита, хилядния смътен шум на мрачния лес — и звука на своя глас. Н. Лилиев, Съч. ІІІ, 258.