САМОВГЛЪБЀН, -а, -о, мн. -и, прил. Книж. 1. Който е вглъбен в себе си. Момчето бе разумно, спокойно, самовглъбено. Самата тя не можеше да понася кресливи и немирни деца, бъбриви деца, любопитни деца. Нейният син нямаше нито един от тези пороци. П. Вежинов, Избр. пр II, 325. Сложната и противоречива натура на Л. Каравелов съчетава у себе си духа на големия патриот и революционер, на талантливия писател и хуморист, на спокойния и самовглъбен учен. Н. Генчев, Избр. съч. I, 275-276. Извън компанията си от близки приятели Мустафа Кемал е все същият самовглъбен и мълчалив младеж, който предпочита да слуша, отколкото да говори. П. Парушев, А, 29. Самуил с изненада видя в шатрата му да влизат Димитър Полемарх и Кракра. Мъдрият и самовглъбен Димитър и буйният и безумно храбър Кракра: каква ли обща мисъл е могла да ги събере заедно? Ц. Родев, От, 149.
2. За изражение и др. – който изразява вглъбеност в мисли или угриженост. Пенчо Славейков е като някакъв Янус на новите времена, с две лица – поетическото е притихнало, самовглъбено, съзерцателно. Ст. Каролев, ЖВ I, 262. // Който е основан на самовглъбение. В същото време у него [художника Шедлер] има една особена религиозност и съзерцателност, но не самовглъбена, а витална, действена, експресивна. Д. Дечева и др., КЛ, 148. Неговото [на Р. Файнман] оригинално мислене, променливото му поведение – ту общително, ту самовглъбено, както и постоянно избликващото му чувство за хумор, го отличават още от самото начало. Г. Асенова, ИН (превод), 240. Самовглъбено мълчание. Самовглъбена молитва.