САМОГЛÀВЕН, -вна, -вно, мн. -вни, прил. Остар. Книж. 1. Самостоятелен, независим, самовластен. Във времето на Ивана Александра България отслабнала вътрешно още и поради това, че в нея нямало нужното единство: от една страна, болярите били самоглавни, а от друга – североизточната част на царството се намирала в ръцете на полузависимия деспот Добротича. Й. Попгеоргиев, УБИ, 91. В Сеч се брояха повече от петдесе табори, които бяха като самоглавни републики. Н. Бончев, ТБ (превод), 25. // За църква – автокефален, самостоятелен, самостоен. В устното си изказване той [хаджи Николи Минчоглу] оповестява и искането Патриаршията да „даде онова, що толико неправедно от българите е отнела преди 93 години во время патриарха Самуила, сиреч да възобнови самоглавната Охридска архиепископия“. В. Бонева, БЦД, 173. Какво станаха самите независими и самоглавни церкви на отечеството ни? Какво ли? Гръцкото духовенство чрез проповедта си сполучило тях сичките да унищожи. Съв., 1863, бр. 15, 2.
2. Своеволен; самоволен. Законите охраняват всякакви права и вещи, находящи се във владението на едно лице, като неприкосновени и священи, от посегателства самоглавни дотогава, докогато по съдебен ред не бъде доказано и присъдено правото и вещта върху лицата, които по установений ред са се обърнали към съдебните власти на разрешение. ЮП, 1895, кн. 20, 929.