САМОГЛÀСЕН, -сна, -сно, мн. -сни, прил. Остар. Езикозн. 1. Обикн. в съчет.: Самогласна буква (самогласен звук). Гласен звук; гласна. Когато [във френски] след in и im доде една самогласна буква, тогава ся произносят като ин и им. П. Оджаков, ПН, 17.
2. Като същ. самогласна ж. Гласен звук; гласна. Устната и носната празнина имат съществено значение за звуковата багра (тембър) на разните самогласни и съгласни. Те изпълняват служба на тъй наречени във физиката резонатори. Ст. Младенов и др., ГБЕ, 23. От несвършените прости глаголи чрез промяна на коренната самогласна, чрез представки и наставки могат да се образуват други глаголи, които отнасяме към друг вид. Н. Костов, БГ, 108. Старобългарский звук ѣ на повече места в думите на новобългарский език изговаря се като „я“ от източните сегашни българе и именно: кога думите окончават на съгласна или в последующий слог има самогласна дълга. ПСп, 1873, кн. 7-8, 109.