САМОДЍВА ж. Според народните вярвания – митично същество (горски или воден дух), което обитава горите, изворите, реките и пр. и се явява през нощта като красива девойка с дълги коси, помагаща на изпадналите в беда или омагьосваща младите мъже, а в някои случаи враждебно настроена към хората; самовила1, вила2, дива. В това също стихотворение поетът е проявил сила на разкошна фантазия при изображението самодивите в „бяла премяна“, които обикалят със сестрински грижи умиращия юнак. Ив. Вазов, Съч. XIII, 68. Мълвеше се, че през знойните летни нощи от горските усои излизали самодиви, обграждали закъснелите овчари, примамвали ги да им свирят с кавал до зори. П. Бобев, ГЕ, 58. Разлюляла гъстите си клони, / думи горестни гората рони: / „Самодива лани с тайна сила / млад овчарин беше запленила“. Н. Ракитин, Ст II, 120. Запазени са в тез сараи, от света / на скрито, семките на билки най-отбрани / от самодивите в потайна доба брани. П. П. Славейков, КП ч. III, 58. Български народ си представя самодивите като жени с великански тела и твърде дълги коси. Ч, 1872, бр. 16, 751. Мама Стояну думаше: / – Стояне, синко Стояне, / със тънка свирка не свири, / да та не чюе дивата, / дивата, самодивата, / да се не бори с тебе. Нар. пес., Христом. ВВ II, 226. ● Обр. – Чай, кафе, кола? – надвеси се над Цани самодива във вносна премяна. Г. Друмев, УКР, 44.