САМОДОВÒЛЕН, -лна, -лно, мн. -лни, прил. Книж. Обикн. неодобр. 1. Който изпитва чувство на задоволство от достойнствата и качествата си или от своята работа. В разказа „От скука“ писателят показва как самодоволни чиновници от една забутана в степите гара издевателствуват над любовта на бедна жена. Лит. XI кл, 124. Станка разбра, че всъщност никога между нея и този охранен, сит и самодоволен мъж не е имало никаква връзка. Г. Караславов, ОХ IV, 40. Самодоволен глупак.
2. Който изразява самодоволство. Палазов не виждаше огледалото, но виждаше как жената се понавежда, занича ту насам, ту нататък, за да се види по-добре, самодоволна и щастлива усмивка се явява на лицето ѝ. Й. Йовков, ВАХ, 41. Беят пухна един облак дим из устата си с горделиво и самодоволно изражение по лицето. Ив. Вазов, Съч. XXIII, 30. Това беше неговото лице, румено и самодоволно, и неговите дебели бърни, които умееха да се разтегнат в любезна усмивка. Ем. Манов, БГ, 82. Самодоволен вид. Самодоволна физиономия.