САМОЗВÀНЕЦ, мн. -нци, м. Книж. Човек, който сам се провъзгласява за някакъв, без да има право или качества за това. Когато на престола в Търнов се качил Ивайло, сановниците на византийския император казали: – На българския престол в Търнов е седнал най-обикновен самозванец. Гнидав и презрян роб със златната корона на българските владетели. Н. Дечева, СК, 12. У нас не е имало мними царски потомци, които да застават начело на народните маси в борбата против господарите, не е имало самозванци. Нашите селяни издигнали човек от собствената си среда, провъзгласили го за цар и тръгнали на борба с искането да го поставят на престола. П. Петров, ВИ, 67. Патриарх Михаил II смятал за самозванци представителите на тримата източни патриарси в Цариградския събор от 869 год. Ив. Снегаров, КИПЦ, 292. Станала е деликатна грешка. Цветарски е истинският директор, а този – Петков – е самозванецът. В. Робов, ПСВ, 38