САМОЛЮ̀БЕЦ, мн. -бци, м. Книж. Човек, който проявява самолюбие; себелюбец, егоист. Противоп. алтруист. – Нищо ли е това, че се държиш като горделивец и самолюбец? По-рано си минавал край тях, спирал си до вратата им, усмихвал си се на хубавото момиченце... – Аз се спирах само когато носех нещо тежко, да си почина – оправдавах се засрамено аз. П. Славински, МСК, 11. Честолюбив, той не ще и да знай, че ония, на чиито гърла пресяда, ще го сметнат за самолюбец. П. П. Славейков, ЕП 1907, 7. Доволни ли бяха двамата учители от сегашния си живот? Така ги запита началникът на пощата и ги облажаваше, че са се измъкнали от онова скучно градче. Като всички самолюбци съпрузите не смееха да признаят истината. Те се усмихваха гузно, хвалеха апартамента си и се представяха за честити. Св. Минков, Съч. I, 253. Който кори другите, той хвали себе си, а който хвали себе си, той е клеветник, егоист и самолюбец. Л. Каравелов, Събр. съч. IX, 1968, 473.