САМОЛЮ̀БИЕ, мн. няма, ср. Книж. Чувство за собствено превъзходство над другите, на високо мнение за себе си, свързано с поставяне на личните интереси над всичко и незачитане, пренебрегване на интересите на другите и на обществото; себелюбие, самолюбивост, егоизъм, себичност. Противоп. алтруизъм. Аз ще успея само да раздразня болното му авторско самолюбие и да хвърля в душата му отровата на съмнението. Ив. Вазов, Съч. IX, 67. Срещата между Цанкова и Каравелова бе много студена. Неизмеримото самолюбие на Каравелова бе наранено, загдето министерството се бе образувало, без да иска негово мнение. С. Радев, ССБ I, 409. Като желаел с тържествеността на пратеничеството да поласкае самолюбието на Инокентия III, той [Калоян] назначил тоя път за свой пратеник самия български архиепископ Василия. В. Златарски, ИБД III, 175. Писмото съдържа оплаквания на поета [Ив. Вазов], загдето били изоставени от репертоара на Народния театър неговите драми, и е характерно за нараненото самолюбие на тогова, който се чувствува признат и желан от публиката и подценен от театралната управа. К, 1926, бр. 98, 2.