САМОНАБЛЮДЀНИЕ, мн. -ия, ср. Книж. 1. Наблюдение, което едно лице прави върху собственото си поведение, мисли и под.; самонаблюдаване. Особен вид наблюдение, широко прилаган в психологията, е самонаблюдението, т.е. наблюдаването на своите собствени психични процеси. Псих. X кл, 8. Усвояването на чужд език е свързано с непрекъснато самонаблюдение и самооценка. По този начин учещият може да прецени дали да запази темпото на работа, или да въведе корекции в режима си. М. Григорова и др., ЕФГ, 78. Взискателността към себе си предполага годност за самонаблюдение и самокритичност – т.е. стремеж към трезво и реално оценяване на собствените достойнства и недостатъци. МПр VIII кл, 42. „Чуваш ли сърцето си как бие, не си добре със здравето си“, спомни си той думите на някого си, като и сега дори не можа да се избави от вечните си самонаблюдения. Й. Йовков, ПК, 201. Склонност към самонаблюдение. // Псих. Непосредствено наблюдаване на състоянието на собственото съзнание от самото преживяващо лице; интроспекция. Изборът на определена лексика за изследване се опира най-вече на интроспекцията, т.е. самонаблюдението, при което е необходима езиковедска компетентност, различаваща се от владеенето и използването на даден език. В. Радева, БЛЛ, 57.
2. Това, което е забелязано, установено като факт, извод при внимателно разглеждане, изследване на собственото психическо или физическо състояние, поведение, постъпки. Още Иван Златоуст намира, че „постът прави душата по-широка и ѝ дава криле да се издигне високо“, и с това подчертава едно самонаблюдение, известно дори на първобитната мистика. М. Арнаудов, СБОЛ I, 127.