САНГВИНЍК, мн. -ци, м. 1. Само ед. Псих. Един от четирите основни типа темперамент у човека, за който са характерни повишена възбудимост и бърза смяна на емоциите, а също веселост, енергичност, жизнерадостност. Типът висша нервна дейност на човека притежава три основни характеристики: сила, подвижност и уравновесеност. От комбинацията между тях се оформят четирите типа темперамент: сангвиник – силен, подвижен, уравновесен; холерик – силен, подвижен, неуравновесен; меланхолик – слаб, инертен, неуравновесен; флегматик – силен, инертен, уравновесен. СбСНКП, 972. Той [Хипократ] приема значението на външната среда за формиране на телесните и душевните качества на човека и определя 4 основни типа: сангвиник, холерик, флегматик и меланхолик. К, 1986, кн. 2, 45.
2. Човек с такъв темперамент. Дидро, Жорес, мога да ти посоча десетки други велики холерици, а Волтер е даже сангвиник. Н. Стефанова, ОС, 61. Сангвиникът посреща по-лесно житейските трудности, той си остава открит, естествен, неговият оптимизъм се предава и на обкръжаващите го. К, 1973, кн. 6, 21. Хората на изкуството са обикновено сангвиници; а математици, философи, естественици, изобщо хора на науката почти никой път не могат да се намерят между сангвиниците. Мис., 1903, кн. 3-4, 230. Секи, според душевните си сили, ся отличава от другого по самата природа. Оттук следва, че сангвиникът и холерикът тряба другояче да са възпитват, откакто меланхоликът и флегматикът. БКн, 1860, февруари, кн. 2, 2.
– От лат. sanguis, -inis ‘кръв’ през рус. сангвиник.