САПÀ ж. Диал. Задница на кон или друго добиче от седлото до опашката; сария. Хвана ѝ опашката [на кобилата], плесна я по сапата, па току извика „язда!“. Н. Попфилипов, РЛ, 34. Онзи, който яздеше, обърна коня си със заднището към Тибър; тогаз каикчията видя, че висеха на сапата на конят от едната страна крака, а от другата глава и ръце – в една дума, тялото на убит человек. К. Величков и др., ЛБ (превод), 6. Ти въреши [вървеше] най-подир. / Подигна ма и ма метна / на кончето на сапата. / Занесе ма в Цариград. Нар. пес., СбНУ XXVI, 77.
– От тур. sapа ‘страничен’.
САПÀ прил. неизм. Диал. Страничен, отдалечен. Има зад това място стръмни и сапа места, дето някои има да ходят често. П. Р. Славейков, ЦП III (превод), 17.
– От тур. sapа ‘страничен’.